Кметът на Разлог, инж. Красимир Герчев: Честит празник, скъпи дами!

И днес, и завинаги коленича пред вас,
скъпи майки, съпруги, сестри, дъщери, внучки…
Коленича – с обич, признание и благодарност.
ЧЕСТИТ ПРАЗНИК, БЪЛГАРКИ!
Може да бъде изображение с 4 души, стоящи хора и текстово съобщение
И днес, и винаги ще припомням разказа на Цонка Мишкова
РАЗЛОЖАНКАТА
Разлог … Моят град, в който се родих и живея е притихнал на топло под дълбоката снежна пелена. Искрящата белота на снега прелива във вълшебна ледена приказка от причудливи кристални висулки. Под дебелите снежни калпаци на къщите примамливо пушат комините, а дърветата се огъват от тежестта на бялата си премяна.
Тихо и омайно време е. Стоя до прозореца в затоплената стая и погледът ми се рее към върховете на Пирин. Държа в шепите си топлина и търся на крилете на спомените и във всемира отговор на въпроса. Коя е тя, разложанката? Коя съм аз? Може би прашинка от човешкия безброй или корените ми са някъде дълбоко в миналото, покрити от пепелта на изминалите години. Пред мен изплува образът на моята баба, която беше живяла в годините на робството. Ударена от турчин, по време на „беганията” /1903 г./, тя събира в шепа избитите си зъби, но не дава скътаните за „черни дни” жълтици. Запазва дома си и като лястовица свива гнездо отново, без мъж и чужда помощ.
Такава е тя, разложката жена. Обича дома и челядта си. В къщата тя свещенодейства. Прекрасна домакиня е. Умее да създаде уют, с вкус да посади здравец и мушкато, за да е красиво. Като добри съседки през прага разложанките си подават цветя за разсад, хляб, мехлем за рани, подават си през оградите съвети, огън, новини, утеха. Тихо и смирено с наведени глави влизат в църква, за молитва; влизат в старческия дом или болницата, за да сторят жест на милосърдие.
Планинско чедо е разложанката.
В ранното утро чувам забързаните стъпки на група жени, облечени в туристически дрехи, поели по трудните маршрути с необуздания порив да се слеят с природата. Загърбвайки грижи и несгоди, дали воля на своята атрактивност и веселие, дават израз на несломимия човешки дух да покорява.
Но жената е преди всичко творец на живота. Сърцето на майката е чудо и мистерия на Земята. В него пее животът и пулсира могъществото на Вселената. Синовете и дъщерите на Разлог са нейна грижа и отговорност, нейна сила и слабост, нейна надежда и вяра.
Всеки ден пътят ми минава покрай паметника на Баба Магдалена Юрукова – жената героиня. Тя е вечната смела и решителна жена, която участва по законите на сърцето си в голямата битка на една тревожна епоха за свобода, правда и човешко достойнство. Да събереш във „футата” отрязаните глави на двамата си сина и двамата си братя е нещо необяснимо.Това значи да влезеш в адски пожар, за да изгориш. Но тя не изгаря, а свети като легенда – тя, българката, безсловестната героиня.
Взимам китка цвете, заставам пред паметника и в крещящо безмълвие и моля: „Дай ми частица от силата си, смела българко!”
Така е било…
Излизам на улицата и искам да открия в човешкия поток Нея, днешната разложанка. Взирам се в лицата на минаващите покрай мен да открия отговора на въпроса: Коя е тя?
Младите жени стъпват напето и гордо, уверени в себе си, красиви и одухотворени… На други лица всяка трудна стъпка е отпечатала бръчка, всяка сълза с елмаз е изрязала безпощадно чертите им. Неусетно и безмълвно, болките и любовта, радостите и скърбите чертеят върху лицата и душите ни своите знаци – изчезващата усмивка, прегърбената походка, сведения поглед.
Не унивайте, жени! Нека с усмивка посрещаме утрото и изпращаме деня! Божи дар е усмивката. Да я дарим и заразим с нея ближните си.
Широка е душата на разложанката. Знам, че в душата и има място за всичко – за челяд, за стари и млади, да се повесели и да поплаче дори. Знам, че познава сладостта на греха, но умее да иска прошка. Знам, че винаги е готова да отвори душата си за доброто. Но знам с какво нетърпение чака да дойде празник – да тупне тъпан, да свирнат зурните и кръвта и заиграва.
Ето, Бабинден е…
Домовете на Разлог ухаят на капама и прясно изпечени баници. От старите сандъци, миришещи на нафталин, жените изваждат носиите – белите кошули, алените фустани, кушаците и пъстроцветните цадилки.
„Пустата разложка носия,
голема е гиздосия.
Со сребръни ножици кроена
со златна игла шиена.”
Костадин Радушин
И там на площада като отприщена река от звуци и багри се е люшнало хорото. Баби, майки, деца, празнично пременени и накичени с китки за здраве, пристъпят красиви, горди и щастливи, запазвайки традициите.
Питам се: каква е тя, съвременната жена?
Разложанката. Колкото и да се е изменяла през вековете, в нея има нещо първично и диво, което времето и животът не са успели да разрушат – нейната многообразност. Сила и нежност, буря и затишие, трептяща струна и спокойна тишина – това е чудото на женската душа. Еднакво обаятелна е, когато „везе” нашите носии и красиви гоблени, когато е на работното си място или пее приспивни песни на детето си.
Тя умее да подава ръка на мъжа си, би се облегнала и плакала на неговото рамо, но никога не би изпуснала крачката да върви заедно с него по сложните пътеки на живота. Защото разложанката е равнопоставена с мъжа. Тя е умната жена, която ясно осъзнава своята стойност и властта, която притежава. Както лирическата героиня на Елисавета Багряна от стихотворението „Стихии”, обърната към времето, шепне с огнени очи:
„… как ще спреш ти мене – волната, скитницата,
непокорната – родната сестра на вятъра, на водата
и на виното…”,
така и моята съвременничка посява крехкото зрънце на обичта в сърцата.
На нейния празник, 8 – ми март, любовта, която е раздала и се връща с топлотата на погледите, нежността на усмивките, ласката на дланите, които получава от любимите си хора.
Това е Тя …
А привечер, подухне ли пределският вятър прозорците на читалището оживяват и светят в тъмнината като живи въглени в безкрайността. Усещам тръпката на самодейците – деца, майки и баби, три поколения, съхраняващи и предаващи духа на разложкия културен феномен. Дали воля на таланта си те пеят, танцуват, репетират роли.
А какво да кажа за уникалните и неповторими разложки пенсионерки? Радвам се на тяхната мъдрост и бликащ хумор, на умението им да внасят свежест и веселие в нашия забързан и сив ден.
Скъпи са ми, имам нужда от тях и от техния жилав дух.
Вечерната тъмнина бавно и неусетно обгръща всичко наоколо. Постепенно един след друг прозорците угасват. На душата ми е някак леко и топло. Поглеждам към кръста на „Голак”, към безмълвните пирински върхове, към тихо шумолящата река и като благословия в нощта чувам да се носи песента „Блазе ти, Пирин…”
Щастлива съм, че и аз съм една от тях, разложанките. Не успях да намеря еднозначния отговор – коя е тя. Като дъгата на небето тя се появява след дъжд и изчезва загадъчно и неуловимо. Събрала в едно кълбо силата да уважава, да направлява живота си, да отвръща на предизвикателствата, мислеща по европейски, отворена за света и хората.
Тя, жената…
(2012 година)
loading...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *