Днес абитуриентските балове впечатляват с луксозни автомобили, дизайнерски рокли, екзотични екскурзии и десетки гости, д-р Мария Копанарова от Разлог – лекар и бивш председател на Общинския съвет, връща спомена към едно време, в което животът е бил много по-скромен, но изпълнен с истински радости и мечти.
Повод за размислите ѝ са не само абитуриентските балове, но и все по-пищните тържества по случай завършване на детска градина.
„Аз съм от поколението, което нямаше много играчки, та хич. Нямаше тротинетки, нямаше компютри, таблети, мобилни телефони. По едно време се появи едно колело за двете. Голям бой падаше кой да „кара влака“, спомня си тя.
Това е поколението, което израства без модерните удобства на днешния ден, но с много повече игри навън, приятелства и споделени мигове.
Детската градина тогава също изглеждала различно. „Не помня в детската градина да са ни обличали с тоги. И правилно. Не знам какво точно завършват за тоги“, казва с усмивка д-р Копанарова.
Училището също било различно. Униформите били задължителни, а дисциплината – закон.
„До 11 клас ходех с черна сатенена престилка с бяла якичка. В девети клас имах дълга коса, но директорът разпореди всички да се подстрижем. Дърпах се, но той беше железен. Дали днес някой директор ще посмее да разпореди това?“
Най-живи обаче остават спомените за абитуриентския бал. Роклята е ушита от леля ѝ. „Отровно цикламена. Какво разбирах от цветове тогава? Беше къса. Само една съученичка, помня, беше с дълга рокля.“
За втората вечер също поискала нова рокля. „Майка отсече: „Там има останал един плат от сестра ти. Помоли леля ти, ако ти уйдиса на акъла да ти ушие“. Уйдиса ми леля.“
Обувките били същите и за двете вечери. Чантата – същата. Прическата направила сестра ѝ.
„Като кошница бях на главата. За грима да не говорим. Снимките ме е срам да ги покажа. Абе, карикатура! Но млада!“
Подаръците били скромни. „Баба и вуйна ми ми донесоха един чорапогащник. С това подаръците и гостите се изчерпаха.“
Но въпреки това младото момиче тръгнало към бала щастливо и уверено. „Тръгнах гордо сама, убедена, че съм много хубава.“
По пътя я срещнал приятел от Банско, дошъл специално да я види. „Привет, Жоржи! Така, придружена от него, отидох на площада, където се събирахме.“
Балът се провел в единствения социалистически ресторант в града.
„Украса – нула. Музика… а на сутринта- на Езерото. Най-хубавото езеро на света за мен. Екскурзия в Турция? Да, бе!“
След училище идва следващата голяма крачка. „Приеха ме в Медицинска академия. Завърших.“
Дори тогава семейството продължавало да прави жертви, за да осигури образование на децата си.
„На абсолвентския бал не отидох. Рокля нямах. При две студентки нашите изнемогваха. А и аз не поисках.“
Съдбата обаче намира свой начин да подари красиви спомени.
На абсолвентски бал на братовчедка си тя успява да отиде с рокля, взета назаем от друга братовчедка, която се прибирала от Пловдив. „Сигурно не вярвате, ама все тая.“
Там среща човек, който остава добър приятел. „Той, като войник, аз като ученичка ходехме на школа по български език и литература в моята гимназия. Та , след този курс по литература той стана инженер, аз доктор. И досега сме най-добри приятели.“
Днес д-р Мария Копанарова не разказва тази история с носталгия по лишенията, а като напомняне, че стойността на един празник не се измерва в цената на роклята, в броя на гостите или в лукса на тържеството, защото след годините не остават лимузините, скъпите подаръци и снимките в социалните мрежи. Остават хората, приятелствата, мечтите и пътят, който си извървял.
„Нямахме много, но имахме мечти. И може би точно затова умеехме да ценим повече това, което животът ни даваше“, казва д-р Мария Копанарова.
Текст: Ивана Попова, ПириПресс
