4 март, 2021

Pirin Press

Пиринският новинар

Голготата и безсмъртието

„Той знаел, че както и да си представя своето положение, за жена и дом не би могъл и да мисли, че винаги ще си остане сам, че както дълбоко в себе си вярвал, един ден ще загине в борбата“

Мерсия Макдермот

Вестта за залавянето на Апостола бързо се разнесла из цяло Българско и зад граница. Въздействието върху комитетските дейци и емигрантските среди било невероятно силно, изпълнено с голяма мъка и отчаяние. Независимо от това, както революционните емигранти, така и неговите сподвижници и съратници в Българско са търсили начин да се организира спасението му със сила. Революционната емиграция замисляла да се насочи към използване на последното средство, с което разполагала: „да се вдигне народа на въстание“. Всички те обаче очаквали, че Апостола ше бъде съден в Цариград и че ще бъде транспортиран по железницата. Дори бил изработен подробен план за неговото спасение. В плана влизало нападение на влака по жп линията Одрин – Цариград.
Левски е заловен в мразовитата нощ на 27 декември, третият ден на Коледа (Рождество Христово). Заедно с Никола Цветков-Казанджийчето и Христо Цонев-Латинеца са транспортирани до София, минавайки през Търново, Ловеч и Плевен. Верният на Апостола съратник Христо Иванов Големия – книгопродавецът, се опитва да запали конака, когато конвоят с Левски и другарите му е в Търново, надявайки се в суматохата арестуваните да избягат, но опитът пропада, тъй като огънят не попада на подходящо място.

Васил Левски (третият от ляво на дясно на първия ред) сред другари от Втора българска легия, 1868 г.

След сензационните разкрития на комисията, ръководена от Мазхар паша, за съществуването на комитетска организация в София и на голяма революционна освободителна мрежа в България,

следствието продължило в София

Била назначена специална следствена комисия като извънреден съд за разглеждане и решаване на делото срещу Димитър Общи, процеса срещу Васил Левски и другите комитетски дейци. За членове на извънредния съд били изпратени видни представители на Османската държава, сред тях е и един българин – хаджи Иванчо Пенчович, който е бил на турска държавна служба и също подписал протокола с присъдата. Събитията се развивали невероятно бързо. Когато конвоят с Левски бил докаран в София, следствието вече било установило неговата ръководна роля от признанията на задържаните и предимно на Димитър Общи. Опитите Апостола да бъде спасен били осуетени. Остава като въпрос предположението можело ли е той да бъде спасен при няколкодневния преход от Къкринското ханче през Търново до София? На 5 януари 1873 г. Левски е изправен пред съда в София. Разпитите приключват на 11 януари след очна ставка с Д. Общи. На 14 януари Д. Общи е обесен. На 15 януари Левски е захвърлен в тъмницата и на 6 февруари стар стил – 18 (19) февруари нов стил – увисва на въжето, за да остане безсмъртен и признат от потомствата като най-достойния син на своя народ и най-велик българин на всички времена…

Спомени на очевидци

Името на Никола (Николчо, Колчо) Цветков-Казанджийчето е свързано с онова, което се е случило в с. Къкрина, Ловчанско, при залавянето на Апостола. Честен и скромен, решителен и смел, Николчо Цветков съумява да спечели изцяло доверието на комитета и на Апостола, които не се съмнявали нито за момент в неговата преданост към святото дело. Той изпълнява всички възложени му поръчения от все сърце, с ясното съзнане, че изпълнява дълга си към поробеното Отечество. Ето как съгласно източниците, разказите и спомените, се развили събитията, свързани със залавянето на Апостола:
На следващия ден, след Рождество Христово, 26 декември 1872 г., Левски и Никола тръгват от Ловеч в 4 часа след обяд. Левски напуска Ловеч сам. След него с кон тръгва и Никола Цветков с намерението да настигне дякона при лозята по шосето за Севлиево. В самара на коня между сламата са зашити документи, които Апостолът имал намерение да занесе в Букурещ за съхранение. Двамата се събират заедно, Левски отказва да се качи на коня. Никола Цветков язди коня до него. Следващите събития са описани от д-р Парашкев Стоянов по следния начин: „До моста „Пази мост“ Никола видял отдалече един стражар на кон и обадил на Левски. Левски се отбил настрана на пътя. Къде чешмата срещнали се със стражаря, който попитал Никола къде отива и го попитал също и за другаря му. Никола казал, че не го познава. Заптието попитал Левски кой е и накъде отива. Левски отговорил;
– Отивам на лозето си да броя колко коли боклук са стоварили, – и прибавил: – Аз те познавам, ти не ме ли познаваш? Аз съм от Ловеч.
Стражарят си отишъл към Ловеч, а Левски през пътеката отишъл нагоре в лозята и настигнал Никола на шосето до Гьола. По мръкнало, къде 6 часа стигнали в селото Къкрина в ханчето на Христо Цонев-Латинеца, и той член на комитета. В хана имало няколко селяни… След разговор с Никола и Дякона селяните си отишли… Нито по пътя, нито през всичкото време, продължава д-р П. Стоянов, Левски не е казвал, че чака поп Кръстя, нито е имал вид, че чака някого; и отпосле Левски не му е казвал, че е имал свиждане с попа…, както твърдят Захари Стоянов, Стоян Заимов и някои други автори… Навечеряли се… Легнали къде 9-9 и половина вечерта… Никола се събудил. Събудил се и Левски, но часът бил 12 по европейски. Видели, че е рано още, и Христо (Латинеца) и Левски легнали, а на Никола не му се спяло вече… След два часа пак ги събудил… Христо си излязъл. Никола затворил вратата и пак влязъл в стаята при Левски, който излязъл през задните врата в яхъра. Като се върнал, тъкмо си опасвал пояса и пътните врата изтропали…
–  Ач капу, бе ханджи! (Отвори вратата, бе ханджи!) Никола познал този глас. Той бил на стражаря, който ги бил срещнал вчера на шосето (Хасан Чауш от Хармането Ловеч). Той се върнал при Левски и му казал:

Заградени сме. Има много стражари

Левски се припасал надве-натри, взел револвера си (с 6 куршума) и револвера на Христо (Цонев-Латинеца) и с тях в ръцете си казал на Никола да му отвори малките врата за през яхъра, който изпизал през двора на Денчо. Никола отворил и Левски излязъл, през яхъра и двора отишъл към вратника на Денча, като мислел, че там няма никого. Без да отвори вратника, за да не скърца…, прескочил го, гащите му се закачили и той паднал по лице на земята. Там имало скрити трима стражари, които веднага го притиснали о земята. Левски ги изхвърлил, станал, стрелял върху им и наранил едного от тях (Юсеин Бошнак чауш)… В тази гюрултия всички извикали:
– Юрум бре! И всички стражари (около 15-16 с пушки с по 16 патрона) стреляли в залп. Един куршум само ударил Левски над лявото ухо и му одраскал кожата, а един от стражарите до него го ударил с ножа и му отрязъл отчасти горната половина на ухото. Тя висяла надолу…
Когато всички стражари влезли в механата, старшията Хюсю (Хюсеин) Чауш извикал да доведат „оная свиня“- Левски. „Унесен в някое мъченическо увлечение и възхищение“, когато докарали Дякона вътре, той извикал: „Прощавайте братя, и ти, мило Отечество! За теб аз отивам!…“
Левски качили в колата, заедно с ранения стражар, още 4-5 души, Никола и Христо, вързани с едно въже с ръцете отзад. Тръгнали. Като излезли извън селото, след голям бой стражарите попитали Никола: „Този уловеният, Левски ли е?“ Никола отговорил, че не го познава. При новите разпити Никола продължавал умело да укрива Апостола. Според Димитър Панталоджията в Търново дошел лекарят д-р Берон, за да превърже раненото ухо на Левски. Димитър след това пратил хабер до Ловчанския комитет, като им съобщил, че Левски му казал: „Поп Кръстю от Ловеч ме предаде…“!?
През нощта на 3 януари освен с прангите, с които спали, им сложили нови конски букаи и сутринта потеглили за Орхание (Ботевград). По пътя арестантите разговаряли. Левски им казал, че като го арестували, турците му взели 3000 гроша на комитета в Ловеч за купуване на оръжие и 1500 гроша негови за харчене… Съобщил им, че

всичките книжа били скрити

зашити в самара на коня. Заръчал, ако са спасени, да кажат на Никола Сираков да ги изпрати в Букурещ до Любен Каравелов. Левски казал на Никола: „Само да остана жив и пак да работя! Ако ме обесят, ще ми остане поне гробът и всеки ще го знае! Но ако ме изпратят на заточение, ще ми изгният костите надалеко!“ Никола Цветков доживява до Освобождението през 1878 г. Не се борил за големи постове и служби, работил по занаята си и като горски пазач. Това било време на „партизанските борби“, както е отразено от Гено Василев в брошурата „Централният революционен комитет в България“. Никола Цветков заболява тежко и на 10 ноември 1904 г. умира.
Съгласно източници и документи, достойнствата и качествата на Апостола признават дори и неговите политически врагове и противници, като например хаджи Иванчо Пенчович, член на съда в София, който го осъжда на смърт чрез обесване. Пред стария си познайник д-р Стамболски хаджи Иванчо имал куража да заяви: „Ходихме в София да обесим най-добрия и смел българин, най-самоотвержения, най-доблестния наш патриотин, комуто окото не мигна нито пред благи обещания на комисията ни, нито пред заплашванията, изтезанията и мъките в затворите, след като го хванаха, нито от очните ставки с Димитра Общий и с другите, заловени от Ловеч, Орхание, Тетевен и София…“ Неслучайно известният наш съвременен познавач на живота и делото на В. Левски, историкът Николай Генчев, заявява: „Все още никой не се е осмелил да оспори, да обезличи, да постави под съмнение монолитната като гранит личност на Апостола, никой не се е опитал да отрече или да омаловажи неговото безсмъртно дело“.

 

duma.bg

loading...

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *